I survived a terrorist attack. Here's what I learned | Gill Hicks

Translator: IVAYLO IVANOV Reviewer: Darina Stoyanova

I could never have imagined

Не можех да си представя,

that a 19-year-old suicide bomber

че 19-годишен атентатор самоубиец

would actually teach me a valuable lesson.

би могъл да ми даде ценен урок.

But he did.

Но го направи.

He taught me to never presume anything

Той ме научи никога да не предполагам нищо

about anyone you don't know.

за хора, които не познавам.

On a Thursday morning in July 2005,

Четвъртък сутринта през юли 2005 г.,

the bomber and I, unknowingly,

неподозирайки, атентаторът и аз,

boarded the same train carriage at the same time,

сме се качили в един и същи вагон, по едно и също време,

standing, apparently, just feet apart.

и вероятно сме били само на няколко крачки разстояние.

I didn't see him.

Не го видях.

Actually, I didn't see anyone.

Всъщност, не видях никого.

Свикнали сме да не гледаме никого в метрото,

You know not to look at anyone on the Tube,

but I guess he saw me.

но предполагам, че той ме е видял.

I guess he looked at all of us,

Предполагам, че е огледал всички ни,

as his hand hovered over the detonation switch.

докато ръката му е била на бутона за детонация.

I've often wondered: What was he thinking?

Често се чудя какво ли си е мислел.

Especially in those final seconds.

Особено в онези последни секунди.

I know it wasn't personal.

Знам, че не е било лично.

He didn't set out to kill or maim me, Gill Hicks.

Не е планирал да убие или осакати мен, Джил Хикс.

Не ме познаваше.

I mean -- he didn't know me.

No.

Не.

Instead, he gave me

Вместо това, той ми окачи

an unwarranted and an unwanted label.

неоправадан и нежелан етикет.

I had become the enemy.

Бях се превърнала във врага.

To him, I was the "other,"

За него, аз бях "другият",

the "them," as opposed to "us."

"те" срещу "нас".

The label "enemy" allowed him to dehumanize us.

Етикетът "враг" му позволи да ни лиши от човешки качества.

It allowed him to push that button.

Позволи му да натисне онзи бутон.

And he wasn't selective.

Не е действал избирателно.

Twenty-six precious lives were taken in my carriage alone,

Само в моя вагон бяха отнети 26 ценни живота,

почти отне и моя.

and I was almost one of them.

In the time it takes to draw a breath,

За времето, необходимо да си поемеш дъх,

we were plunged into a darkness so immense

ние се оказахме в такъв дълбок мрак,

that it was almost tangible;

че почти го усещахме.

what I imagine wading through tar might be like.

усещане, което предполагам наподобява нагазването в катран.

We didn't know we were the enemy.

Не осъзнавахме, че сме врагът.

We were just a bunch of commuters who, minutes earlier,

Бяхме просто група пътници, които, минути по-рано,

had followed the Tube etiquette:

съблюдаваха етикета на метрото -

no direct eye contact,

без директен зрителен контакт,

без говорене,

no talking

and absolutely no conversation.

и непременно никакви разговори.

But in the lifting of the darkness,

Но с отслабването на мрака

we were reaching out.

ние протягахме ръце.

Помагахме си.

We were helping each other.

We were calling out our names,

Викахме имената си,

a little bit like a roll call,

почти като проверка по списък,

waiting for responses.

очаквайки отговор.

"I'm Gill. I'm here.

Аз съм Джил. Тук съм.

Жива съм.

I'm alive.

OK."

Добре."

"I'm Gill.

"Аз съм Джил.

Here.

Тук.

Alive.

Жива.

OK."

Добре."

Не познавах Алисън.

I didn't know Alison.

But I listened for her check-ins every few minutes.

Но се вслушвах в обажданията й на всеки няколко минути.

I didn't know Richard.

Не познавах Ричард.

But it mattered to me that he survived.

Но за мен бе важно, че е оцелял.

All I shared with them

Всичко, което споделих с тях

was my first name.

бе името ми.

Те не знаеха,

They didn't know

that I was a head of a department at the Design Council.

че бях ръководител отдел в Съвета за дизайн.

And here is my beloved briefcase,

Ето го и любимото ми куфарче,

also rescued from that morning.

спасено през онази сутрин.

They didn't know that I published architecture and design journals,

Те не знаеха, че публикувам списания за архитектура и дизайн,

that I was a Fellow of the Royal Society of Arts,

че бях член на Кралското общество по изкуствата,

that I wore black --

че носех черно -

still do --

и все още нося -

that I smoked cigarillos.

че пуша пурети.

I don't smoke cigarillos anymore.

Вече не пуша пурети.

I drank gin and I watched TED Talks,

Пиех джин и гледах TED Talks,

of course, never dreaming that one day I would be standing,

и никога не си бях представяла, че един ден ще се изправя,

balancing on prosthetic legs,

балансирайки на изкуствените си крака,

giving a talk.

и ще изнасям лекция.

I was a young Australian woman doing extraordinary things in London.

Бях млада австралийка, вършеща изключителни неща в Лондон.

And I wasn't ready for that all to end.

И не бях готова всичко това да приключи.

I was so determined to survive

Бях толкова решена да оцелея,

че използвах шала си, за да пристегна горната част на краката си,

that I used my scarf to tie tourniquets around the tops of my legs,

and I just shut everything and everyone out,

и просто изключих всичко друго,

to focus, to listen to myself,

за да се фокусирам, за да се вслушам в себе си,

to be guided by instinct alone.

да позволя на инстинкта да ме води.

Забавих дишането си.

I lowered my breathing rate.

I elevated my thighs.

Вдигнах бедрата си.

I held myself upright

Придържах се изправена

and I fought the urge to close my eyes.

и се борех с желанието да притворя очи.

I held on for almost an hour,

Издържах близо час;

час, в който размишлявах за живота си

an hour to contemplate the whole of my life

up until this point.

до този момент.

Perhaps I should have done more.

Може би трябваше да направя повече.

Perhaps I could have lived more, seen more.

Може би трябваше да живея повече, да видя още.

Maybe I should have gone running, dancing, taken up yoga.

Може би трябваше да бягам, да танцувам, да започна йога.

But my priority and my focus was always my work.

Но винаги приоритетът ми беше работата.

I lived to work.

Живеех за работата си.

Who I was on my business card

За мен имаше значение

mattered to me.

какво пише на визитката ми.

But it didn't matter down in that tunnel.

Но в онзи тунел това нямаше значение.

By the time I felt that first touch

Когато усетих първото докосване

from one of my rescuers,

от един от спасителите ми,

I was unable to speak,

не можех да говоря,

unable to say even a small word, like "Gill."

не можех да изрека дори една кратка дума като "Джил".

I surrendered my body to them.

Предадох им тялото си.

I had done all I possibly could,

Бях направила всичко по силите си,

and now I was in their hands.

и вече бях в техни ръце.

Осъзнах

I understood

just who and what humanity really is,

кой и какво точно е човечността,

when I first saw the ID tag

когато за първи път зърнах идентификационния таг,

that was given to me when I was admitted to hospital.

който ми бе даден, когато постъпих в болницата.

And it read:

Той гласеше:

"One unknown estimated female."

"Неизвестна жена."

Неизвестна жена.

One unknown estimated female.

Тези две думи бяха моят дар.

Those four words were my gift.

Изключително ясно ми казваха,

What they told me very clearly

was that my life was saved,

че животът ми бе спасен,

purely because I was a human being.

просто защото бях човешко същество.

Difference of any kind made no difference

Всякакви разлики бяха маловажни

to the extraordinary lengths that the rescuers were prepared to go

за изключителните усилия, които спасителите бяха готови да положат,

за да спасят живота ми,

to save my life,

to save as many unknowns as they could,

за да спасят колкото могат повече неизвестни,

and putting their own lives at risk.

излагайки собствения си живот на опасност.

To them, it didn't matter if I was rich or poor,

За тях не беше важно дали съм бедна или богата,

the color of my skin,

какъв цвят е кожата ми,

whether I was male or female,

дали съм мъж или жена,

каква е сексуалната ми ориентация,

my sexual orientation,

who I voted for,

за кого съм гласувала,

whether I was educated,

дали имах образование,

if I had a faith or no faith at all.

дали вярвах или не.

Nothing mattered

Единственото, което имаше значение бе,

other than I was a precious human life.

че бях скъпоценен човешки живот.

I see myself as a living fact.

Смятам, че съм живо доказателство.

I am proof

Потвърждение,

that unconditional love and respect can not only save,

че безусловната любов и уважение могат не само да спасят,

но и да трансформират живота.

but it can transform lives.

Here is a wonderful image of one of my rescuers, Andy, and I

Това е една прекрасна снимка с един от спасителите ми Анди,

taken just last year.

направена миналата година.

Десет години след инцидента,

Ten years after the event,

and here we are, arm in arm.

и ето ни тук, прегърнати.

Throughout all the chaos,

Сред целия този хаос

my hand was held tightly.

държаха ръката ми здраво.

My face was stroked gently.

Нежно галеха лицето ми.

Какво чувствах?

What did I feel?

I felt loved.

Чувствах се обичана.

What's shielded me from hatred and wanting retribution,

Това, което ме предпази от омразата и копнежа за отмъщение,

what's given me the courage to say:

което ми даде куража да кажа:

this ends with me

"Това приключва с мен",

е любовта.

is love.

I was loved.

Бях обичана.

I believe the potential for widespread positive change

Вярвам, че потенциалът за всеобхватна положителна промяна

is absolutely enormous

е изключително голям,

защото знам на какво сме способни.

because I know what we're capable of.

Познавам великолепието на човечеството.

I know the brilliance of humanity.

So this leaves me with some pretty big things to ponder

Всичко това ми оставя сериозни теми, върху които да разсъждавам,

and some questions for us all to consider:

а и някои въпроси за всички ни:

Is what unites us not far greater than what can ever divide?

Нима всичко, което ни обединява, не е много по-велико от всичко, което би могло да ни раздели?

Does it have to take a tragedy or a disaster

Нужни ли са трагедии или бедствия,

for us to feel deeply connected as one species,

за да се почувстваме дълбоко свързани като един вид,

as human beings?

като човешки същества?

And when will we embrace the wisdom of our era

И кога ще приемем мъдростта на епохата ни,

to rise above mere tolerance

за да се издигнем над обикновената толерантност

and move to an acceptance

и да започнем да приемаме

for all who are only a label until we know them?

всички, които са само етикет преди да ги опознаем?

Thank you.

Благодаря ви.

(Applause)

(Аплодисменти)