How My Mind Came Back to Life — and No One Knew | Martin Pistorius | TED Talks

Translator: Рая Райчева Reviewer: Darina Stoyanova

Imagine being unable to say, "I am hungry," "I am in pain,"

Представете си, да не можете да кажете, "Гладен съм", "Боли ме",

"thank you," or "I love you."

"Благодаря", или "Обичам те."

Being trapped inside your body,

Да бъдеш в капан, вътре в тялото си,

a body that doesn't respond to commands.

тяло, което не реагира на команди.

Surrounded by people,

Заобиколен от хора,

yet utterly alone.

въпреки това съвсем сам.

Wishing you could reach out,

Изпълнен с желание да протегнеш ръка,

to connect, to comfort, to participate.

да се свържеш, да се чувстваш удобно, да вземаш участие.

For 13 long years, that was my reality.

За 13 дълги години, това беше моята реалност.

Most of us never think twice about talking, about communicating.

Повечето от нас никога не се замислят, за разговора, за общуването.

I've thought a lot about it.

Мислил съм много за това.

I've had a lot of time to think.

Аз имах много време за мислене.

For the first 12 years of my life,

През първите 12 години от живота ми,

I was a normal, happy, healthy little boy.

бях едно нормално, щастливо, здраво малко момче.

Then everything changed.

След това всичко се промени.

I contracted a brain infection.

Получих инфекция на мозъка.

The doctors weren't sure what it was,

Лекарите не бяха сигурни, каква е причината,

but they treated me the best they could.

но те ме лекуваха по най-добрия начин, по който могат.

However, I progressively got worse.

Въпреки това, аз постепенно се влоших.

Eventually, I lost my ability to control my movements,

В крайна сметка, загубих способността си да контролирам движенията си,

make eye contact,

да правя контакт с очи,

and finally, my ability to speak.

и накрая, способността ми да говоря.

While in hospital,

Докато бях в болница,

I desperately wanted to go home.

отчаяно исках да се прибера вкъщи.

I said to my mother, "When home?"

Казах на майка ми: "Кога у дома?"

Those were the last words I ever spoke with my own voice.

Това бяха последните думи, които изрекох със собственият глас.

I would eventually fail every test for mental awareness.

В последствие щях да се проваля на всеки тест за умственото осъзнаване.

My parents were told I was as good as not there.

На моите родителите им бе обяснено, че все едно не съм там

A vegetable, having the intelligence of a three-month-old baby.

Бях зеленчук с интелигентността на три месечно бебе.

They were told to take me home and try to keep me comfortable

Казали им, да ме вземат у дома и да се опитват да ми създадат комфорт,

until I died.

докато умра.

My parents, in fact my entire family's lives,

Моите родители, в действителност, живота на цялото ми семейство,

became consumed by taking care of me the best they knew how.

беше обзет от това, да се грижат за мен по най-добрият начин, който знаеха.

Their friends drifted away.

Приятелите им се отдалечиха от тях.

One year turned to two,

Една година се изтърколи във втора,

two turned to three.

втората в трета.

It seemed like the person I once was began to disappear.

Изглеждаше, като че човека който бях преди започна да изчезва.

The Lego blocks and electronic circuits I'd loved as a boy were put away.

Конструкторите Лего и електронни схеми, които обичах като момче отпаднаха.

I had been moved out of my bedroom into another more practical one.

Бях преместен от моята спалня, в друга по-практична.

I had become a ghost,

Бях станал призрак,

a faded memory of a boy people once knew and loved.

избледнял спомен за едно момче, което хората са познавали и обичали.

Meanwhile, my mind began knitting itself back together.

В същото време, съзнанието ми започна да се възстановява отново.

Gradually, my awareness started to return.

Постепенно осъзнаването ми започна да се връща.

But no one realized that I had come back to life.

Но никой не разбра, че съм се върнал към живота.

I was aware of everything,

Бях наясно с всичко,

just like any normal person.

точно като всеки нормален човек.

I could see and understand everything,

Можех да видя и да разбера всичко,

but I couldn't find a way to let anybody know.

но не можах да намеря начин да споделя с някой.

My personality was entombed within a seemingly silent body,

Моята личност бе погребана в рамките на едно привидно тихо тяло,

a vibrant mind hidden in plain sight within a chrysalis.

изпълнено с живот съзнание, но скрито в пашкул на пръв поглед

The stark reality hit me that I was going to spend

Суровата действителност ме удари, че щях да прекарам

the rest of my life locked inside myself,

остатъка от живота си, заключен в себе си,

totally alone.

напълно сам.

I was trapped with only my thoughts for company.

Бях в капан, само със собствените си мисли за компания.

I would never be rescued.

Аз никога нямаше да бъда спасен.

No one would ever show me tenderness.

Никой никога не би показал нежност.

I would never talk to a friend.

Никога не бих говорил с приятел.

No one would ever love me.

Никой никога не би ме обичал.

I had no dreams, no hope, nothing to look forward to.

Нямах никакви мечти, бях без надежда, нямах какво да очаквам.

Well, nothing pleasant.

Е, нищо приятно.

I lived in fear,

Живеех в страх,

and, to put it bluntly,

и, да го кажем направо,

was waiting for death to finally release me,

чаках смъртта най-накрая да ме освободи,

expecting to die all alone in a care home.

очаквайки да умра сам под домашни грижи.

I don't know if it's truly possible to express in words

Аз не знам дали е наистина възможно, да се изрази с думи

what it's like not to be able to communicate.

какво е да не си в състояние да да общуваш.

Your personality appears to vanish into a heavy fog

Твоята личност да изчезва в тежка мъгла

and all of your emotions and desires are constricted, stifled and muted within you.

и всичките ти емоции и желания да са свити, задушени и заглушени вътре във вас.

For me, the worst was the feeling of utter powerlessness.

За мен най-лошото бе чувството на пълна безпомощност.

I simply existed.

Аз просто съществувах.

It's a very dark place to find yourself

Това е много тъмно място да бъдеш

because in a sense, you have vanished.

защото в известен смисъл си изчезнал.

Other people controlled every aspect of my life.

Други хора контролираха всеки аспект от живота ми.

They decided what I ate and when.

Те решаваха какво ям и кога.

Whether I was laid on my side or strapped into my wheelchair.

Дали лежах на правилната страна или дали съм заклещен в инвалидната количка.

I often spent my days positioned in front of the TV

Често прекарвах дните си разположен пред телевизора

watching Barney reruns.

в гледане на повторенията на Барни.

I think because Barney is so happy and jolly,

Мисля, че това беше, защото Барни е толкова щастлив и весел,

and I absolutely wasn't,

и аз бях негова протиположност,

it made it so much worse.

това направи нещата по-лоши.

I was completely powerless to change anything in my life

Бях напълно безсилен да променя нещо в живота си

or people's perceptions of me.

или възприятията на хората за мен.

I was a silent, invisible observer of how people behaved

Бях безмълвен, невидим наблюдател за това как хората се държаха

when they thought no one was watching.

когато те мислеха, че никой не гледа.

Unfortunately, I wasn't only an observer.

За съжаление, не бях само наблюдател.

With no way to communicate, I became the perfect victim:

Липсата на комуникация, ме направи перфектната жертва,

a defenseless object, seemingly devoid of feelings

беззащитен обект, привидно лишен от чувства,

that people used to play out their darkest desires.

който хората използват, за да разиграват най-тъмните си желания.

For more than 10 years, people who were charged with my care

За повече от 10 години, хора, които бяха наети за да се грижат за мен,

abused me physically, verbally and sexually.

злоупотребяваха с мен физически, вербално и сексуално.

Despite what they thought, I did feel.

Противно на това, което те мислеха, аз усещах.

The first time it happened,

Първият път, когато това се случи,

I was shocked and filled with disbelief.

бях шокиран и обезверен

How could they do this to me?

Как биха могли да ми причинят това?

I was confused.

Бях объркан.

What had I done to deserve this?

Какво бях направил, за да заслужа това?

Part of me wanted to cry and another part wanted to fight.

Част от мен искаше да плаче, а друга част искаше да се бие.

Hurt, sadness and anger flooded through me.

обидата, тъгата и гнева ме завладяваха,

I felt worthless.

Чувствах се безполезен.

There was no one to comfort me.

Нямаше кой да ме утеши.

But neither of my parents knew this was happening.

Но нито един от родителите ми не знаеше, че това се случва.

I lived in terror, knowing it would happen again and again.

Живеех в ужас, знаейки, че това ще се случва отново и отново.

I just never knew when.

Просто не знаех кога.

All I knew was that I would never be the same.

Осъзнавах, че вече нямаше да бъда същият.

I remember once listening to Whitney Houston singing,

Спомням си, че веднъж слушайки Уитни Хюстън да пее,

"No matter what they take from me, they can't take away my dignity."

"Без значение, какво ми отнемат, не могат да отнемат достойнството ми. "

And I thought to myself, "You want to bet?"

Аз си помислих, "Искаш ли да се обзаложим?"

Perhaps my parents could have found out and could have helped.

Може би родителите ми биха разбрали, и можеха да ми помогнат.

But the years of constant caretaking,

Но през годините на постоянни грижи,

having to wake up every two hours to turn me,

се налагаше да се будят на всеки два часа да ме обръщат,

combined with them essentially grieving the loss of their son,

комбинирано с тяхната тъга по загубата на сина им,

had taken a toll on my mother and father.

всичко това, си взе своето от майка ми и баща ми.

Following yet another heated argument between my parents,

След още един разгорещен спор между родителите ми,

in a moment of despair and desperation,

в момент на отчаяние и безнадеждност,

my mother turned to me and told me that I should die.

майка ми се обърна към мен и ми каза, че е трябвало да умра.

I was shocked, but as I thought about what she had said,

Бях шокиран, но докато си мислех за това, което беше казала тя,

I was filled with enormous compassion and love for my mother,

бях изпълнен с огромно състрадание и любов към майка ми,

yet I could do nothing about it.

Все още не можех да направя нищо по въпроса.

There were many moments when I gave up,

Имаше много моменти, когато се отказах,

sinking into a dark abyss.

потъвайки в тъмната пропаст.

I remember one particularly low moment.

Спомням си един особено труден момент.

My dad left me alone in the car

Баща ми, ме остави сам в колата

while he quickly went to buy something from the store.

докато той бързо отиде да си купи нещо от магазина.

A random stranger walked past,

непознат, случайно мина покрай мен,

looked at me and he smiled.

погледна ме и се усмихна.

I may never know why, but that simple act,

Аз никога не разбрах защо, но този прост акт,

the fleeting moment of human connection,

този краткотраен момент на човешката връзка,

transformed how I was feeling,

трансформира това как се чувствах,

making me want to keep going.

и ме накара да искам да продължа.

My existence was tortured by monotony,

Моето съществуване беше изтерзано от монотонността,

a reality that was often too much to bear.

реалност, която твърде често ми идваше в повече за да я понеса.

Alone with my thoughts, I constructed intricate fantasies

Сам с мислите си, аз си построявах сложни фантазии

about ants running across the floor.

за това как мравки вървят по пода.

I taught myself to tell the time by noticing where the shadows were.

Научих се да определям часа от наблюденията ми, къде бяха сенките.

As I learned how the shadows moved as the hours of the day passed,

Тъй като се научих как сенките се движеха през часове, докато преминава деня,

I understood how long it would be before I was picked up and taken home.

знаех, колко време ще мине преди да ме вземат у дома.

Seeing my father walk through the door to collect me

Виждайки как моя баща, приближава към вратата за да ме прибере

was the best moment of the day.

беше най-добрият момент от деня.

My mind became a tool that I could use

Умът ми се превърна в инструмент, който можех да използвам,

to either close down to retreat from my reality

за да се затварям и отдалечавам от моята реалност

or enlarge into a gigantic space that I could fill with fantasies.

или да уголемявам в огромно пространство, така че до го изпълвам с фантазии.

I hoped that my reality would change

Надявах се, че моята реалност ще се промени

and someone would see that I had come back to life.

и някой ще види, че съм се върнал към живота.

But I had been washed away like a sand castle

Но бях отнесен, като пясъчен замък

built too close to the waves,

построен твърде близо до вълните,

and in my place was the person people expected me to be.

и на мое място беше човекът, който хората очакваха да бъда.

To some I was Martin, a vacant shell, the vegetable,

За някои бях Мартин, празна черупка, зеленчук,

deserving of harsh words, dismissal and even abuse.

заслужаващ остри думи, пренебрежение и дори насилие.

To others, I was the tragically brain-damaged boy

за други, аз бях момче с трагично увреден мозък,

who had grown to become a man.

който бе пораснал за да стане човек.

Someone they were kind to and cared for.

Някой бяха мили и загрижени.

Good or bad, I was a blank canvas

Добър или лош, аз бях празно платно

onto which different versions of myself were projected.

върху което се прожектираха , различните ми версии.

It took someone new to see me in a different way.

Отне време, докато някой ме види по различен начин.

An aromatherapist began coming to the care home about once a week.

Един ароматерапевт, започна идва един път седмично у дома за да се грижи за мен.

Whether through intuition or her attention to details

Дали чрез интуицията или вниманието си към детайла,

that others failed to notice,

успя да забележи, това което другите не успяха.

she became convinced that I could understand what was being said.

Тя бе сигурна, че бих могъл разбера какво ми се казва.

She urged my parents to have me tested by experts

Тя убеди родителите ми, да ме изследват експерти

in augmentative and alternative communication.

чрез допълващи и алтернативни способи на комуникация.

And within a year,

И в рамките на една година,

I was beginning to use a computer program to communicate.

Започнах да се използвам компютърна програма за комуникация.

It was exhilarating, but frustrating at times.

Беше вълнуващо, но разочароващо на моменти.

I had so many words in my mind,

Имах толкова много думи в ума си,

that I couldn't wait to be able to share them.

че не можех чакам, да бъда в състояние да ги споделя.

Sometimes, I would say things to myself simply because I could.

Понякога, бих казал неща за себе си, просто защото можех.

In myself, I had a ready audience,

В себе си, имах готова аудитория,

and I believed that by expressing my thoughts and wishes,

Вярвах, че чрез изразяване мислите си и желанията си,

others would listen, too.

другите също ще ги чуят.

But as I began to communicate more,

Но тъй като, започнах да общувам повече,

I realized that it was in fact only just the beginning

разбрах, че това е в действителност само началото на

of creating a new voice for myself.

създаване на този нов собствен глас.

I was thrust into a world I didn't quite know how to function in.

Бях хвърлен в един свят, в който не бях съвсем наясно как да функционирам,

I stopped going to the care home

спрях да ходя в дома

and managed to get my first job making photocopies.

Успях да получа първата си работа, да правя фотокопия.

As simple as this may sound, it was amazing.

Колкото и маловажно да звучи, това беше невероятно.

My new world was really exciting

Моят нов свят наистина бе вълнуващ,

but often quite overwhelming and frightening.

но често е доста объркващ и страшен.

I was like a man-child,

Бях като мъж-дете,

and as liberating as it often was,

и колкото и освобождаващо да беше,

I struggled.

аз се борех.

I also learned that many of those who had known me for a long time

Научих също, че за много от тези, който ме познаваха от дълго време,

found it impossible to abandon the idea of Martin they had in their heads.

им бе невъзможно да се откажат от представата за Мартин, която бяха изградили в главата си.

While those I had only just met

Докато за тези, с които се срещах за първи път,

struggled to look past the image of a silent man in a wheelchair.

им костваше усилие да видят отвъд образа, на мълчалив мъж в инвалидна количка.

I realized that some people would only listen to me

Разбрах, че някои хора ще ме слушат само тогава,

if what I said was in line with what they expected.

когато, това което казвах, е в съответствие с това, което те очакват.

Otherwise, it was disregarded

В противен случай, то беше пренебрегвано,

and they did what they felt was best.

и правиха това, което чувстваха, че е най-добре.

I discovered that true communication

Аз открих, че истинското общуване

is about more than merely physically conveying a message.

е нещо повече от просто физическо предаване на съобщение.

It is about getting the message heard and respected.

То е съобщението ти, да бъде чуто и уважено.

Still, things were going well.

И все пак, нещата вървяха добре.

My body was slowly getting stronger.

Тялото ми, постепенно ставаше по-силно.

I had a job in computing that I loved,

Имах работа с изчисления, която обичах,

and had even got Kojak, the dog I had been dreaming about for years.

и дори имам Коджак, кучето, което бях сънувал в продължение на години.

However, I longed to share my life with someone.

Въпреки това, аз копнеех да споделя живота си с някого.

I remember staring out the window as my dad drove me home from work,

Спомням си, че взирайки се през прозореца, когато баща ме караше във вкъщи от работа,

thinking I have so much love inside of me and nobody to give it to.

мислех, че имам толкова много любов вътре в мен и никой на когото да я дам.

Just as I had resigned myself to being single for the rest of my life,

Точно, когато бях убедил себе си, че ще бъда сам през останалата част от живота си,

I met Joan.

Срещнах Джоан.

Not only is she the best thing that has ever happened to me,

Не само, че тя е най-доброто нещо, което някога ми се е случвало,

but Joan helped me to challenge my own misconceptions about myself.

но Джоан ми помогна да превъзмогна собствените си заблуди.

Joan said it was through my words that she fell in love with me.

Джоан заяви, че чрез моите думи, тя се влюбва в мен.

However, after all I had been through,

Въпреки това, което бях преживял,

I still couldn't shake the belief

все още не можех да отърся убеждението,

that nobody could truly see beyond my disability

че никой не може наистина да ме види, отвъд моето увреждане

and accept me for who I am.

и да ме приеме такъв какъвто съм.

I also really struggled to comprehend that I was a man.

Също много се трудех да се разбере, че съм мъж.

The first time someone referred to me as a man,

Първият път, когато някой се обърна към мен, като към мъж,

it stopped me in my tracks.

ме извади от релси.

I felt like looking around and asking, "Who, me?"

Чувствах, как се оглеждах наоколо и питах: "Кой, аз?"

That all changed with Joan.

Всичко това се промени с Джоан.

We have an amazing connection

Ние имаме една невероятна връзка

and I learned how important it is to communicate openly and honestly.

и аз научих, колко важно е да се общува открито и честно.

I felt safe, and it gave me the confidence to truly say what I thought.

Чувствах се в безопасност, и това ми даде увереност, наистина да казвам какво мисля.

I started to feel whole again, a man worthy of love.

Аз започнах да се чувствам пак цял, един човек, достоен за любов.

I began to reshape my destiny.

Аз започнах да променям моята съдба.

I spoke up a little more at work.

Говорих малко повече по време на работа.

I asserted my need for independence to the people around me.

отстоявах нуждата си за независимост, от хората около мен.

Being given a means of communication changed everything.

Давайки ми средство за комуникация промени всичко.

I used the power of words and will to challenge the preconceptions

Използвах силата на думите и волята си да оспоря предразсъдъците,

of those around me and those I had of myself.

на тези около мен и тези, които имах за самия себе си.

Communication is what makes us human,

Комуникацията е това, което ни прави хора,

enabling us to connect on the deepest level

давайки ни възможност да се свържем на по-дълбоко ниво,

with those around us --

с тези около нас -

telling our own stories,

разказвайки историите си,

expressing wants, needs and desires,

изразявайки исканията си, нуждите си и желанията си,

or hearing those of others by really listening.

или наистина изслушвайки се един друг.

All this is how the world knows who we are.

Всчко това е начина, по които света знае кои сме ние.

So who are we without it?

Така че това, какво сме без нея?

True communication increases understanding

Истинската комуникация увеличава разбирането

and creates a more caring and compassionate world.

и създава по-грижовен и състрадателен свят.

Once, I was perceived to be an inanimate object,

Преди, бях възприеман, като неодушевен предмет,

a mindless phantom of a boy in a wheelchair.

безсмислен фантом на момче в инвалидна количка.

Today, I am so much more.

Днес, аз съм много повече.

A husband, a son, a friend,

Съпруг, син, приятел,

a brother, a business owner, a first-class honors graduate,

брат, собственик на бизнес, завършил образованието си с почести,

a keen amateur photographer.

запален любител фотограф.

It is my ability to communicate that has given me all this.

Моята способност да общувам, ми даде всичко това.

We are told that actions speak louder than words.

Казва ни се, че действията са по-красноречиви от думите.

But I wonder,

Но аз се чудя,

do they?

наистина ли е така?

Our words, however we communicate them,

Нашите думи, начина по който комуникираме,

are just as powerful.

са също толкова силни.

Whether we speak the words with our own voices,

Независимо дали изговоряме думите със собствените си гласове,

type them with our eyes,

пишем ги с очите си,

or communicate them non-verbally to someone who speaks them for us,

или комуникираме невербално за някой, който говори за нас,

words are among our most powerful tools.

думите са сред нашите най-мощните инструменти.

I have come to you through a terrible darkness,

Аз дойдох при вас през ужасна тъмнина,

pulled from it by caring souls

изваден от нея от загрижени души

and by language itself.

и от самия език.

The act of you listening to me today brings me farther into the light.

Актът, че днес ме слушате ме води навътре в светлината..

We are shining here together.

Ние изгряваме тук заедно.

If there is one most difficult obstacle to my way of communicating,

Едно от най-трудните ми препятствия за начина ми на общуване

it is that sometimes I want to shout

е, че понякога искам да крещя,

and other times simply to whisper a word of love or gratitude.

а друг път просто да шепна, думи за любов или благодарност.

It all sounds the same.

Всичко това звучи по един и същ начин.

But if you will,

Но ако желаете,

please imagine these next two words as warmly as you can:

моля, да си представите, тази следваща дума толкова топла, колкото можете:

Thank you.

Благодаря.

(Applause)

(Ръкопляскания)